„Чрез вяра проумяваме.“ (Евр.11:3)
Въпросът за отношенията между вярата и разума е поставен още в зародиша на християнството: „Още с появяването на критическото съзнание у човека възниква, значи, една борба между два принципа: между принципа на разума и принципа на вярата“.[1] Проф. д-р архим. Евтимий (Сапунджиев) продължава мисълта си с обяснението, че с термина „разум“ се разбира логическото посрещане на нещата, което води до рационализация и по този начин се придава истинност, а „принцип на вярата“ – приемането за истинско усещането, чувството, нуждите, които са в основата на човешката духовна природа.
Следва да се запитаме обаче: как принципите на идеята за прераждането са проникнали в живота на съвременния човек. Отговорът е многопластов, но и едновременно с това очевиден – идеи, подобни на прераждането, се внедряват в човешката психика, когато и разумът, и вярата са замъглени от разнообразни обстоятелства.
Хитростта на разума[2]
Търсенията на ума често са в противоречие с търсенията на духа. Душата, по естествен за човека път, се стреми да съзерцава истината за същността на човека и творението. Посредничеството на тялото в по-голямата част от случаите е трудност по пътя на душевните търсения. Отделно – търсенията на разума понякога стигат своите предели и крайности, като подтикват младите към встъпване в секти и религиозни общности, крайно опасни за бъдещето им. „Рационализмът последователно води до спиритизъм“.[3] Разумът се води от своята необходимост да съчетава свободната воля и интелектуалните интереси, но когато човекът е податлив на внушения, а на това са податливи предимно подрастващите, неизбежно се стига до безнадеждност и безизходица. „С една дума човек може да открие в известен смисъл Бога и в основа на вникванията на своя разум в природата. Даже и физическата природа, която някои повърхностни хора противопоставят на Бога, даже и физическата природа ни открива Бога“.[4]
Разбира се, крайностите са също не по-малко опасни. Св. Григорий Богослов, възпитаник на Атинския университет, казва така: „Не трябва да се унижава учеността, както разсъждават за това някои; а напротив, трябва да бъдат признати за глупави и невежи онези, които, като споделят такова мнение, биха желали да видят, че всички са подобни на тях, за да могат да скрият своя собствен недостатък в общия недостатък и да избегнат обвиненията в невежество“.[5] Св. Василий Велики заема сходна позиция, той не смята за срамно да приема знания от езичниците и да признава това: „Нужно е да се учим, без да се срамуваме, и да се учим, без да се скъпим: и ако си разбрал нещо от някой друг, не го крий като жените, които подхвърлят незаконородени деца, а с признателност обяви кой е бащата на словото“.[6] Това, което св. Григорий Богослов и св. Василий Велики се опитват да предадат не само на съвременниците си, но и на поколенията векове след тях, е, че не е грешно да се изучава светска наука, да се запознаваме с „писанията на езичниците“, докато това започне да въздейства на представите ни за истината и се превърне в основно вярване – стига това научно търсене да не охлади душата към Бога и към живата вяра.
От друга страна, грешните ходове на човешкия разум водят до отчаяни решения, като отричането на християнските принципи за живот след смъртта като нещо логически невъзможно, но вярвайки в идеята за прераждането като не само достижима величина, но и такава, която е обещана; прераждането е даване на шанс за поправка на грешки и това съответства на съвременния разум.
„Научното изследване на света е нещо хубаво – но не само за себе си. В своята автономност то е разрушително. Светът е символ на Бога. Ако изследвайки го, човек е забравил Кой стои зад книгата на природата, неизбежно настъпва сериозна грешка в граматиката на битието“.[7] Човек трябва да подхожда с уважение към света, но да бъде внимателен към това какво прониква в съзнанието му. Християнството е преди всичко хармония между духа и разума, а не вражда с всичко небиблейско. Източните свети отци не виждат повод за конфликт между разума и вярата, доколкото разумът не подвежда сърцето, тъй като не можем да отречем силата на порива за знание, но по-силна е необходимостта от вяра. Проблем настъпва в ума на човека, когато подлага вярата на рационализация. „Първоначалната връзка между човека и Бога е нарушена или разрушена и така е застрашено призванието за богоуподобяването. Това е и причината за кризата на човешката идентичност – когато не знаем кои сме, не познаваме произхода си и не съзнаваме своето призвание“.[8]
Острата потребност от опростяването на църковните постановки, ясното фиксиране на библейските термини и логичното обяснение на светите тайнства са характерни черти на съвремието. Опасността се крие в неправилното разбиране. Решението е в научните изследвания на теологията и на религиозната философия, които съвместяват стремежа към онтологическата цел, с използването на някои логически средства.
„Като резултат се е установила една парадоксална ситуация. Тя е свързана с това, че изводите на разума са задължителни за всички, докато вярата е дело на личния избор“.[9] Въпреки това религията, като проявление на волята, е стигнала до единодушие по отношение на разбиранията за вярата. Вярата отправя апел към опитността, а не към безсмислието. Към същото се стреми и разумът. Именно заради този парадокс не можем категорично да заявим, че между двете състояния на човешката същност има непреодолим конфликт.
Науката, която бива основана на разума, ни призовава да приемаме само факти, които са доказани, без да приемаме нищо на вяра. С това правило е съгласно цялото човечество.
От другата страна стои религията, която се основава предимно на вярата. Казва ни, че можем да повярваме в Бога, без да имаме необходимост от доказателства, а единствено да дадем воля на вътрешния ни естествен порив да търсим общение с Него.
Тук обаче трябва да вземем предвид и един от признаците, че вярата е жива, а именно – съмнението. „Самият факт, че някои имат съмнения, не е непременно свидетелство за това, че те нямат вяра. Това е по-скоро свидетелство, че вярата им е жива“.[10] Съмнението, макар неоспорима трудност по пътя на вярващия, не е грях: „(…) да кажеш искрено: има неща, които не разбирам, това не е грях“.[11] Притеснително би било да кажем, че съмнения никога не помрачават духа ни. Това, което разумът понякога отхвърля, сърцето разпознава и по най-естествен начин ръководи решенията на човека.
С течение на времето се оформя концепцията за две истини – истината на вярата и истината на разума. Някои изследователи в сферата на науката твърдят, че са се разграничили два метода на познание: за природата и творението – науката като резултат от усърдната работа на ума, за Бога – вяра, религия, Църква. Според християнството не може да се говори за две истини, истината е една. Истината е Христос, Който Сам каза за Себе Си: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). Истината се разкрива в Него като онтологично съединение на Неговите божествена и човешка природи. „Много проблеми изискват както богословски, така и природни познания, като интерпретацията на Шестоднев, шестте дни на сътворението, които се споменават в Светото писание, но които засягат и научните познания за света“.[12]
Възникват множество въпроси като: кой метод е по-правилен за разбирането на сложната връзка „разум-вяра“; как да не стигаме до крайности, които вместо да опростят, обратното, усложняват процеса на вникване в проблематиката; как да предпазим спокойни умовете си, когато попадаме на нападки от светските изопачения на вярата и т. н. Желанието и стремежът да придобиваме знания, още от грехопадението, не спира да владее умовете ни. „В най-добрия случай знанието като информация може да задоволи интелекта и това човешко измерение, но то е безжизнено и много често може да бъде опасно, грубо и сурово“.[13] Такъв тип знание не се свързва с вдъхновение и тъждественост, но нещо повече – то може да „парализира и унищожава всички останали човешки духовни сили, да неутрализира всеки човешки стремеж за промяна и преобразяване и да създава духовно мъртви хора“.[14]
Идеята за прераждането – страх от смъртта и несъгласие с принципа „отговорност“
В поведението и отношението към живота на последователите на идеята за прераждането, се установяват някои общи черти, които ги характеризират. Освен разочарованието от всекидневните проблеми и тегоби, виждаме отказ от поемане на лична отговорност и страх от смъртта. Една от значимите съвременни истории за цялата общност на последователи на идеята за прераждането е тази на индийското момиче Шанти Деви Матур, която си спомня и предишния живот, и състоянието между него и прераждането. Това е един от най-разпространените документирани случаи на твърдение за прераждане. „Дали тогава мислите за смъртта ще престанат да ни изпълват с парализиращ страх? Дали ще можем да навлизаме в състоянието на смърт толкова спокойно и уверено, колкото и когато заспиваме вечер? Лугди Деви е посрещнала смъртта така. Тя изобщо не се е съмнявала, че скоро ще се прероди. Така тя по-лесно е понесла смъртта“.[15] Следователно прераждането носи увереност, че ще се справим по-лесно както със смъртта, така и с проблемите, които съпровождат настоящия живот. Този тип разум отказва да приеме истината, че смъртта на тялото не е край на човешкия живот, а е ново състояние на личността, която не спира да съществува, макар отделно от тленното тяло. В християнското разбиране за смърт не се срещат същите страхове, като тези на езическите вярвания. Обратното – „християнското отношение няма нищо от низкия страх, който могат да изпитват умиращите без надежда за вечен живот, тъй като християнинът с умиротворена съвест се приближава спокойно към смъртта по Божия милост, даже с определена увереност“.[16]
Вярата – увереност в невидимото
Вярата е увереност в невидимото и за да се отграничи вярата в истината от вярата в лъжата, първо трябва много ясно да са изяснени условностите дали дадена наука работи с доказани факти и да се проучи какви основания има дадено духовно учение, за да твърди, че проповядва религиозна истина, преди да се симпатизира на различни идеи, като тази за прераждането. Парадоксът на съвремието идва оттук, че се получава следното: вярваме само в истина, която е минала ситото на разума. Вярата обаче е естествена душевна способност на човека и като такава ни тласка към по-задълбочено осмисляне на религията.
Тя не е противоразумна, а свръхразумна. „Свещеното винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности“.[17] Вярата е трансцендентно чувство, което надминава всички умствени способности на нашата душа. Тя не е просто свободен избор на волята на човека, не е просто съгласие с всяка ситуация, но е естествено състояние на човека, изгубена поради падането. Сега сме слепи за Бога. Слепотата обаче се лекува с правилния лекар и това за нас е Църквата. „Църквата, която произхожда от Него и която е резултат от изпълняване на Божия домостроителен план, подготвя Божието царство, което се заражда тук, на земята и за което тя е знак сред народите“.[18]
Вярата не може да бъде противопоставена на разума, това са две различни способности на човешката същност, две различни нива. И след като сравним вярата и разума, можем да кажем, че няма противоречия. „Противоречието възниква от факта, че са смесени две понятия – вяра и свободна воля. Проявява се моята свободна воля като нежелание да се съглася с някои аргументи.“[19] Вярата принадлежи на различна реалност от тази на разума, вярата дава съществуване на разума. Умът може да доведе душата до състояние на вяра, може и да я отдалечи, но умът не изгражда цялата душа; вградени в нея са и свободната воля, но и обектът на вяра – истината. Истинската вяра, от своя страна, включва и разум, и свободна воля – обединява ги в душата. Вярата в Бог не е абсурдна, а обратното – съвсем разумна.
В обобщение на опита да се анализира взаимовръзката между вяра:
Разумът и вярата не са непременно в конфликт, ако под разум разбираме опита на човешкия интелект да си обясни и да се справи със съмненията си, относно отношението към Бог;
Свободната воля, която е дадена на човека от Бога, не може и не бива да бъде приемана като оправдание за безразборната и агресивна рационализация на тайните на сътвореното;
Човек има естествен стремеж към връзка с Бога, дори да не го осъзнава;
Вярата в Бога е разумна, а не противоразумна и безплодна;
Връзката между вярата и разума е фината нишка, която създава баланса на вечната борба между доброто и злото, видимото и невидимото, сакралното и профанното;
Бог сътворява човека и света, за да живеят заедно завинаги; следователно разумът и вярата, като отпечатък по рождение в душата на човека, не могат да бъдат в конфликт, а в съ-съществуване тук на земята;
Идеята за прераждането често е приемана предимно от младежи със сериозни съмнения във вярата си, както и с криво разбрани принципи за логичност и справедливост. Християнското разбиране за отвъдния живот би следвало да дава увереност у младежите, вместо да ги разколебава;
Идеята за прераждането е показател за обърканите залитания на разума в опита си да обясни на всяка цена тайните на живота и законите на природата.
Автор: Виктория Трайкова
„Светодавец“, бр. 7
Снимка: pixabay.com
Използвана литература
Бигович, Р. Църква и общество. ИК „Омофор“, София, 2003 г.
Елиаде, М. Сакралното и профанното. ИК „Хемус“, София, 1998 г.
Кураев, А. Вяра и разум. https://www.pravoslavie.bg/Философия/вяра-и-разум/ (Достъп на 12.10.2020 г., 15:00 ч.)
Лега, В. Вера и разум. Цикл „Защита веры“, http://www.pravoslavie.ru/96231.html (Достъп на 12.10.2020 г., 15:00 ч.)
Пенков, Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. ИК „Артграф“, София, 2009 г.
Сапунджиев, Е. Вяра в разума. Елементи на вяра в основите на нашето познание. ИК „Вяра и живот“, Русе, 1940 г.
Сапунджиев, Е. Вяра и разум. Апологетически статии. ИК „Вяра и живот“, Русе, 1943 г.
Св. Василий Велики. Писма, Съчинения. Ч. 6. Сергиев Посад, 1892 г.
Св. Григорий Богослов. Съчинения. Т.1.
Тонева, К. Секуларизираната религиозност. УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2018 г.
Тонева, К. Църквата – общност на любовта. ИК „Плеяда“, София, 2008 г.
Флоровски, Г. Мъдрост и премъдрост. ИК „Библиотека Калейдоскоп“, съставител Павел Павлов. София, 2009 г.
Купър, Ър. Прераждането – надеждата на човечеството. ИК „Братство“, Севлиево, 1941 г.
Льонерстранд С. Прераждането – вторият шанс на Шанти Деви. ИК „Хомо Футурус“, София, 1997 г.
Роуз, С. Душата след смъртта. ИК „Доростоло-Червенска митрополия“, Русе, 1994 г.
[1] Сапунджиев, Е. Вяра в разума. Елементи на вяра в основите на нашето познание. ИК „Вяра и живот“, Русе, 1940 г., с. 6.
[2] Цитирано заглавие от Флоровски, Г. Мъдрост и премъдрост. ИК „Библиотека Калейдоскоп“, съставител Павел Павлов. София, 2009 г., с. 44. „Хитрост разумь“ е вторият текст на отец Флоровски от първия Евразийски сборник (с. 28-39). Първи превод на български – в списание Философски форум (9/2001, с. 198-201).
[3] Флоровски, Г. Мъдрост и премъдрост. ИК „Библиотека Калейдоскоп“, съставител Павел Павлов. София, 2009 г., с. 44.
[4] Сапунджиев, Е. Вяра и разум. Апологетически статии. ИК „Вяра и живот“, Русе, 1943 г., с. 20.
[5] Вж. Св. Григорий Богослов. Съчинения. Т. 1. СПб., б.г., с. 609.
[6] Вж. Св. Василий Велики. Писма, Съчинения. Ч. 6., Сергиев Посад. 1892 г., с.12.
[7] Кураев, А., Вяра и разум, https://www.pravoslavie.bg/Философия/вяра-и-разум/ (Достъп на 12.10.2020 г., 15:00 ч.).
[8] Тонева, К. Секуларизираната религиозност. УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2018 г., с. 31.
[9] Кураев, А. Пос. съч.
[10] Пенков, Д. Пос. съч., с. 92.
[11] Пак там, с. 93.
[12] Лега, В. Вера и Разум, Цикл „Защита веры“, Беседа 5-я, 17 август 2016 г. (http://www.pravoslavie.ru/96231.html Достъп на 12.10.2020 г., 15:00 ч.)
[13] Бигович, Р. Църква и общество. ИК „Омофор“, София, 2003 г., с. 130.
[14] Пак там.
[15] Льонерстранд С. Прераждането – вторият шанс на Шанти Деви. ИК „Хомо Футурус“, София, 1997 г., с. 121.
[16] Роуз, С. Душата след смъртта. ИК „Доростоло-Червенска митрополия“. Русе, 1994 г., с. 142.
[17] Елиаде, М. Сакралното и профанното. ИК „Хемус“, София, 1998 г. с. 5.
[18] Стаматова, К. Църквата – общност на любовта. ИК „Плеяда“, София, 2008 г., с. 23.
[19] Лега, В. Пос. съч.
Светодавец 