За всичко благодарете

Много харесваше това градче, сгушило се в пазвата на планината. Със стария квартал с възрожденски къщи, с калдъръмените криви улички, с църквата, построена за четиридесет дни по време на османското владичество и устояла през годините на множество изпитания, с камбанарията, издигнала гордо снагата си.

Мъжът ѝ, Господ здраве да му дава, беше купил стара порутена къща, бе я възстановил и се опитал с обзавеждането ѝ да възкреси духа на онова отдавна отминало време. Дните тук течаха бавно, сякаш провлачайки крак, стъпваха тежко като едновремешните собственици на старите чорбаджийски къщи. В това градче Ася Калинова намираше покой от столичната надпревара, от безумното препускане, от живота винаги на скорост и, когато искаше да остане насаме със себе си, да спре забързания си ход и да преосмисли нещата, винаги идваше насам. Тук се чувстваше свободна. Никой не я определяше, класифицираше, сравняваше.

Преди няколко години Ася изведнъж повярва в Бога. Е, може би, не изведнъж, навярно Бог по неведоми пътища я е подготвял за срещата ѝ с Него. Във всеки случай нейното обръщане към Бога не бе характерно – нито бяха я връхлетели болести и скърби, нито пък бе преживяла несподелена любов. Просто беше осъзнала, подреждайки пъзела на преживяното, че Бог съществува и че дължи всичко на Него, а не на своите сили и способности. И изпита необходимост да Му благодари. Почна да чете Евангелието, както и книги за прохождащи във вярата, да посещава, когато ѝ е възможно, богослуженията в енорийския храм. Храмът, в нов квартал на града, беше сравнително скоро построен и още неизографисан. Някак си ѝ се струваше студен. Постоянните богомолци също я посрещнаха хладно. Бяха като една затворена общност и приемаха всеки новодошъл като натрапник. А църквата в градчето с резбования иконостас, с избелелите стенописи и със старите икони, попили молитвите на хиляди хора, излъчваше топлина и уют, които обземаха и се настаняваха трайно в душата на Ася. През делничните дни богомолците бяха малко – пет-шест достолепни, забрадени в черно баби, навярно вдовици. Макар че, сигурно, се познаваха, те не разговаряха помежду си, само си кимваха и всяка от тях сядаше на своя стол, вгледана дълбоко в себе си.

Беше първата седмица на Великия пост. Свещеникът четеше покайния канон на свети Андрей Критски: „Откъде да започна да оплаквам деянията на своя окаян живот?…”

„Откъде ли?” – запита се Ася, макар че не смяташе своя живот за окаян. Всичко, което бе поискала от Бога, Той ѝ бе дал: „мъж на една жена, скромен, почтен, не пияница, не побойник, не свадлив…, деца послушни със съвършена почтителност” – точно според описанието на апостола. А иначе тя, както всеки човек, си имаше грехове – някои от тях бе осъзнала, изповядала и се стремеше да не ги повтаря, с други се опитваше да се бори, трети пък – Бог още не ѝ бе дал ги види. За сметка на това не осъждаше другите, а се опитваше да оправдае простъпките им, дори когато те я засягаха лично.

Една от редовните баби-богомолки бе закъсняла за службата и търсеше мястото си, но то беше заето от друга жена и бабата седна пред Ася. След края на богослужението се спря при нея, погледна я изпитателно и попита:

– От дека си, чедо?
Ася разтвори като ветрило широка усмивка. Тази жена много ѝ напомняше на покойната ѝ баба по майчина линия, която я водеше като малка на църква. Заприказваха се. Някак си изведнъж станаха близки.
– Е, хайде, ще се видим пак, бабче! Нали ще дойдеш, утре, на Тодоровден, да се причастиш?
– Ще дойда, чедо! Ама нема да се причастим.
– Защо? Нали си постила?
– Е па постила съм, ама не можем да се причастим, отецът не дава, оти съм убийца.
– Как така убийца? Като те гледам толкова си блага, сигурно на мравката път правиш.
– Аборт съм правила, чедо.
– Ама, нали си го изповядала този грях.
– Отецът ни е много строг. Каза ми: така повелявали каноните. Я си мислим, че съм си изплатила грехо, ама… Мъжо ми почина рано, сино – преди две годин. Що сълзи съм пролела по тех. А сега и снаата не сака да доважда унуците да ги видим. А я за тех живеем…, но стига съм се оплаквала. Нали е казано: „Нима само доброто да приемаме от Бога, а злото да не понасяме ли?”** Благодаря на Господа, на ноги съм, поминувам некак си.

Ася не знаеше какво да каже. Почувства се сякаш виновна за подредения си живот. И не пропусна да благодари на Бога отново, че не ѝ е изпращал такива изпитания, защото знаеше, че не ще ги понесе, а и едва ли би могла да изпълни наставлението на апостол Павел: „За всичко благодарете”.

Автор: Янчо Михайлов

Светодавец, бр. 5, 2021 г. 

Снимка: pixabay.com


*1 Сол. 5:18
** Вж. Иов 2:10

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s