Живот в общност – интервю с отец Тома Хопко

Отец Томас бе свещеник в Американската автокефална църква, преподавател в семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк от 1968 г. до 2002 г., а от 1992 г. до 2002 г. – неин декан. Роден е през 1939 г. в Ню Йорк, САЩ и е с руски произход.  През 1960 г. завършва Нюйоркския университет „Фордам” със специалност русистика.  През 1963 г. се жени за дъщерята на прот. Александър Шмеман – Анна. Същата година е ръкоположен за свещеник и служи от 1963 г. до 1968 г. в църквата „Св. Иоан Кръстител” в Уорън (Охайо). Продължава образованието си в семинарията „Св. Владимир”, където през 1964 г. получава магистърска степен по богословие. Там му преподават видни православни духовници като прот. Александър Шмеман и прот. Иоан Майендорф. През 1968 г. получава магистърска степен по философия в частния римокатолически университет „Дюкейн” в Пенсилвания. През 1982 г. получава степен доктор на богословските науки от „Фордам”.

От 1968 г. до 1978 г. служи в църквата „Св. Григорий Богослов” в Уопингърс Фолс, Ню Йорк и междувременно започва да преподава в семинарията „Св. Владимир”, където впоследствие наследява катедрата по догматическо богословие; преподава също по практическо богословие и омилетика. От 1978 г. до 1983 г. служи в църквата „Св. Николай” в Джамайка Истейтс, Ню Йорк. От 1970 г. е протоиерей, а от 1995 г. – протопрезвитер. През септември 1992 г. става декан на семинарията „Св. Владимир”. Оттегля се през 2002 г. Преставя се в Господа на 76 години, на 18-ти март 2015 г. Бог да го прости.

Fr-Thomas-Hopko_wide-550x336

– Отец Томас, много хора признават, че е голяма ценност даването на прошка и в това да бъдеш простен, но виждат това само на човешко ниво, без богословското измерение. Бихте ли казали, че прошката е божествен акт?

– Ако човек е вдъхновен от Духът Божи, той или тя може да прости, със сигурност. Хората могат да прощават. Но не съм сигурен, когато казвате, че като цяло има усещане, че самата прошка има стойност. Срещал съм хора, които биха казали: „Не ме интересува. Мога да продължа и да живея живота си; това наистина няма значение за мен. Ако аз не ви притеснявам и вие не ме притеснявате, защо да се прощаваме?“ Това е просто безразличие.

Друга причина, поради която хората не ценят прошката, е, че те смятат това за тайно споразумение със злото. Те смятат, че ако човек е направил нещо наистина ужасно, трябва да му се напомня за това до смъртта и освен това – за злото трябва да се отмъсти. И разбира се, повечето от нас смятат, че всяко престъпление, извършено срещу нас, е непоправимо. Нищо, каквото и да прави другият човек, никога не би могло да отмени неговата вина. Ако убиете детето ми, например, няма как да поправите каквото и да било и за мен да прощавам би било просто да опровергая злото. Така че не съм сигурен, че повечето хора ценят прошката.

Когато гледаме от гледна точка на справедливостта, няма причина да простим. Само ако Бог съществува и ние осъзнаем, че има свят пълен със зло, само тогава можем да разберем, че ще трябва да се подложим на изпитанието на това зло. Но ако това не е така т.е. не смята по този начин тогава, не знам защо някой би простил. Мисля си, че хората, които не са вярващи, поради факта, че са създадени по Божи образ, могат да да мислят все пак, че помирението е по-добро, отколкото това да позволим на злото да продължи да се развива. По дефиниция прошката прекъсва веригата на злото, като се започне от признаването, че злото наистина е било извършено. Хората са склонни да мислят, че да простиш означава да мислиш, че лошото нещо не е наистина извършено, че човек не е разбрал последствията от своята постъпка. Ако това беше така, нямаше да има нужда от прошката; всичко може да бъде разглеждано просто като някаква грешка. Прошката е признание, и гняв, и плач за искински извършеното зло, и едва тогава да кажем: „Ще живеем в общение един с друг. Ще продължим нататък“. Никога не забравяйте – в никакъв случай не можете, но въпреки това продължете да живеете в дух на любов, без да оставяте злото да отрови бъдещата връзка. Със сигурност това се случва богословски. Поразителното в Евангелието е, че Бог отказва да позволи на злото да разрушава отношенията. Дори и да го убием, той ще каже: „Прости им“.

– В това, което казвате, се подразбира, че взаимоотношенията са най-високата цел, а пречка за укрепването им е това, което наричаме необходимост от прошка.

– Предпочитам думата общност  пред отношения. Православният подход е, че ние сме направени по образ и подобие на Бог и че Бог е троичен по лица в абсолютна идентичност на битието и на живота в съвършено общение. Следователно общността е дадена. Всичко, което нарушава това общение, унищожава самите корени на нашето съществуване. Ето защо прошката е от съществено значение, ако ще има човешки живот по образ божи. Всички ние сме грешни, живеем с други грешни хора и затова 70 пъти по 7 трябва да възстановяваме това наше общество, всеки – и да искаме да го направим. Желанието е основното нещо, а усещането ни за това е от голяма полза.

Манията за взаимоотношенията – индивидът в търсене на взаимоотношения – в съвременния свят показва, че има онтологична пукнатина в нашето същество. Няма такова нещо като индивид. Той е създаден, вероятно, в западноевропейски университет. Ние не признаваме нашето основно общение. Не те гледам и не ти казвам: „Ти си моят живот.“

Съвременните интерпретации на заповедта в Тората отразяват това индивидуалистично отношение. Първата заповед е да обичаш Бога с целия си разум, цялата си душа и цялата си сила, а втората е, че обичаш ближния си като себе си. Единственият начин да докажете, че обичате Бога, е да обичате ближния си и единственият начин да обичате ближния си на този свят е чрез безкрайно прощаване. И така, „обичайте ближния си като себе си.“ В някои съвременни издания на Библията обаче съм виждал това в превод: „Ще обичаш ближния си, както обичаш себе си“. Но това не е истинското значение на онова, което се има предвид в този цитат.

Спомням си телевизионна дискусионна програма, в която ни попитаха кое е най-важното нещо в християнството. Част от това, което казах тогава, беше, че единственият начин да намерим себе си е да се отречем от себе си. Това е Христовото учение – Ако се вкопчиш в себе си, губиш себе си. Нежеланието да прощаваш е върховният акт да не искаш да се пуснеш. Искате да се защитите, да се отстоявате, да се предпазите. В Евангелието има последователен ред – ако искате да бъдете първи, трябва да бъдете последни. Другият колега до мен, който преподаваше психология на религията в протестантска семинария, каза: „Това, което казвате, е източникът на неврозите на западното общество. Нуждаем се от здравословно самолюбие и здравословно самочувствие“. Тогава той цитира този пасаж: „Ще обичаш ближния си, както обичаш себе си“. Той настоя, че първо трябва да се обичаш и да имаш чувство за достойнството си. Ако има това, прошката е извън въпроса за снизхождението над бедния грешник. Това вече не е идентификация с другия като грешник. Казах, че разбира се, ако сме създадени по образ божи, това е доста самоутвърждаващо се, а самоненавистта е зло. Но основната ми гледна точка е, че там няма аз, който да се защитава, освен този, който възниква чрез акта на любовта и самоизпразването. Само, когато обичам другия, аз всъщност се появявам. Прошката е в основата на това.

Докато напускахме студиото е дени стар равин, ни извика. „Този ​​цитат, знаете, идва от Тората, от Левит – каза той, „и това не може да се преведе „обичайте ближния си, както обичате себе си“. В него се казва: „Ще обичате ближния си като свое собствено аз“. Вашият ближен е вашето истинско Аз. Нямаш собственото си аз в себе си.

След това започнах да чета църковните отци в тази светлина и това е, което всички казват – „Твоят брат е твоят живот.“ Аз нямам не съм себе си, освен когато обичам другия. Троичният характер на Бога е метафизичен абсолют тук, така да се каже. Самият Бог е в друг – в Неговият Син. Същото се случва и на човешко ниво. Така че в момента, в който не чувствам дълбоко, че истинското ми Аз е другия, тогава няма да имам причина да прощавам на никого. Но ако това е моята реалност и единственото ми истинско Аз е другия и моята собствена идентичност се появява само в акта на обич към другия, това дава основание на идеята, че ние сме потенциално богоподобни същества. Ако добавите към това, че всички сме до известна степен дефектни и слаби и така нататък, този акт на любов винаги ще бъде акт и на прошка. Ето как намирам и изпълнявам себе си като човек, създаден по Божи образ. По друг начин, не бих могъл.  Това означава, че актът на прошка е самото действие, чрез което се конституира нашето общество. Отричайки това се самоубиваме. Това е метафизично самоубийство.

– Тук вие правите разлика между индивид и личност.

– Индивидът е човекът, който отказва да обича. Когато човек отказва да се идентифицира в битието с „най-малкото“, дори и с „врага“, тогава човекът се превръща в индивид, самостоятелно затворен, който се опитва да има правилни взаимоотношения – обикновено според собствените си условия. Но отново бихме казали, че човекът съществува само чрез излизане от себе си – в общение с другия. Така че моята задача е не да решавам дали ще бъда във връзка с вас или не, а да осъзная, че съм в общение с вас: животът ми е ваш, а животът ви е мой. Без това няма как да бъдем в състояние да продължим нататък.

– Прошката не е ли постижение, акт, колкото е проявяването на разбирането за реалността?

– Това е решение. Вие трябва да го желаете. Трябва да изберете живота. Човек може да избере смъртта, като отказва да прощава. Така че има посока, в която можете да унищожите себе си, като не кажете „да“ на реалността, която действително съществува. Това е изборът: „да“ или „не“ на това, което наистина съществува. Прошката е голямото „да“. Така че има избор. В гръцката патристична традиция, колкото повече човек е човек, колкото повече осъзнаваме и общуваме с другите в акта на любовта, толкова по-малко правим избор. Така че колкото по-свободни сме, толкова по-малък избор имаме.

Това е почти противоположно на светската западна мисъл след Просвещението. Склонни сме да мислим, че колкото по-свободни сме, толкова по-голям избор имаме. Например, ако бихте съгрешили срещу мен и искам да обичам с Божията любов, тогава нямам избор дали да ви простя или не, имам избор само дали ще го направя или не. И трябва, ако искам да съм жив. Ако бях истински свят човек, дори не бих избрал – това би било спонтанен акт.

– Има причина, защото човек страда от това, че не може да прости.

– Да, но в категориите на това, което бихме нарекли „паднал свят“, няма причина, освен ако общението не влезе в картината.

Мисля, че в нашата култура готовността да признаем, че има истинско зло, е трудна за нас – това е толкова насилствена и страшна позиция към живота. Разбира се, хората, страдащи от огромна болка – жертви на изнасилване, жертви на кръвосмешение и т.н., трябва да прощават, ако продължат да живеят. Но основната на прошката, която трябва да се прави в живота на всеки, централният акт на прошката и този, който показва духовна зрялост във всеки случай без изключение, е прошката на родителите. Склонни сме или да обвиняваме родителите, или да ги идеализираме – и двамата начина обаче осакатяват живота. За да им се прости, човек първо трябва да признае обидата, а това може да означава изтърпяване на невероятна болка. Яростта и тъгата трябва да бъдат обърнати към прошката. Причината, поради която не можем да простим, е, че не искаме да се сблъскваме с болката и яростта, да признаем какво наистина се е случило.

Така хората се опитват да живеят, без да се сблъскват с всичко това. Или когато това стане невъзможно, това може да означава да се опитате да загубите себе си в култа или в друга форма на колектив. Вие продавате душата си, за да не е нужно да избирате повече. Това желание да се избяга е това, което подхранва голяма част от случилото се през 60-те години и оттогава насам. Хората искаха да се изгубят; те не можеха да се справят с индивидуалните свободи, защото не бяха на достатъчно дълбоко ниво. Мисля, че дори феминисткото движение е отговор на това. В „Полетът от жената“ Карл Стърн показва, че в западната култура е имало почти патологичен полет от женското, от жената, което означава полет от общността, полет над другите. Индивидуалистичните, радикални, паднали, мъжки ценности станаха ценностите за културата като цяло и това е причината за западните неврози.

Тежестта на свободата е жестока – „колко жестока е любовта на Бог“. Но за това сме призовани. Индивидуалистичните или колективистичните решения няма да работят. Ние сме хора, създадени за свободно и доброволно общение в любов и истина в действителността с другите хора. Това означава, че в начина, по който преживяваме живота си, милостта и прошката са в основата му, започвайки от собственото семейство. Точно там е толкова болезнено.

Чувството ми, че съм радикален православен християнин, е, че Бог не е отстранен от света, а по-скоро влиза в света и се приковава към кръста. Освен ако не приемем разпнатия Христос, което е скандално за онези, които искат Бог да бъде някаква силова фигура и пълна лудост за онези, които искат всичко да стане по  интелектуалнен начин. В нашите условия, няма Евангелие. Но ако Христос е разпънат в основата на въпроса, то злото е истинско и прошката е истинска, свободата е истинска и няма друг начин да обожим живота, освен чрез акт на милост.

Втора част от интервюто ще бъде публикувана в следващите броеве.

Източник: pravmir.com

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s