Често мисля за разделите между обичащите се, защо Бог ни причинява това, какъв е смисълът от раздялата и от това да обичаш някой, който не е до тебе.
Мисля си, че смисълът на любовта не зависи от разстоянието помежду ни, нито от количеството време, което ще прекараме заедно. Мисля си, че смисълът не се измерва с нещата, които ще направим или няма да направим заедно, нито дори с нещата, които ще оставим двамата след себе си в стремежа си да променим света.
Смисълът е в това: как любовта и отношенията ни ще ни променят, ще изваят душите ни; в благородството, което придобиваме в това любовно общение. Смисълът е в Христовия лик, който любовните отношения бавно изобразяват върху нас. (Ако имаме това разбиране и ако им позволим.) А, когато сме заедно в Христа, за преобразяването на душите ни еднакво добър инструмент са и съжителството и болезнената раздяла.
В крайна сметка, любовта за това ни се дава от Бога – по възможно най-хуманния начин, да ни преобразява, да ни прави по-добри, по-съвършени, по богоподобни. И тя го прави. Дори, когато сме пространствено разделени. И тогава. Любовта, към Бог и към човек, наистина прави чудеса с душите ни! Прави онова, което никой аскетичен подвиг не може да направи – прави ни обичащи и от любов даряващи, жертващи се, всичко претърпяващи и всичко прощаващи. Истинската любов ни прави Христолики. В това е смисълът.
Александра Карамихалева
Снимка: pixabay.com
Светодавец 