Думи като икони

Творението има тайнствена цел – разкрива Бога. 

„Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми“ (Рим. 1:20).

Това по своята същност е вярно за нещата, които съществуват в природата. Друг въпрос обаче бива поставен, когато нещата преминават през ръцете (и устните) на човечеството. Бяхме създадени подобни на Бога. В историята за даването на имена на животните от Адам се разказва как Бог носи животните при Адам и чака да види какво име той ще им даде. Даването на име не го прави създател, но е сходно със създаването. 

По същия начин ние възприемаме света и го моделираме, придавайки му форма и цел. Едно дърво се превръща в къща; скалата се превръща в инструмент. Но много  сложно да създадеш нещо, което само по себе си съдържа само думи. Отец Георги Флоровски описва доктрината като „словесна икона“ на Христос. Емблематичният характер на думите ги кара да са сред най-важните елементи от цялото творение. 

Може би лошата черта на думите е способността им да изкривяват и да представят погрешно дадено нещо. И така от най-ранни времена е имало забрана да изричаме лъжа. Важността от това истината да бъде казване се подчертава многократно в посланията на Новия Завет, въпреки че това може лесно да бъде отпратено като маловажен морален въпрос. 

В нашата култура думите се променят с непрекъснато темпо, много от тях се обезличават без да бъдат свързвани с нещо вярно или истинско. Аргументите изобилстват. Думите се използват като оръжия, за ефект, а не за даване на смисъл. Показателно е, че Христос описва дявола като „баща на лъжата“. В Битие той изговаря първата лъжа в света: „Не каза ли Бог…“. Той е анти-логосът. 

Съвременният свят насочи вниманието си към езика. Масовата комуникация издигна силата на лъжата до нови нива. 

Марксистката теория (която заема ценно важно положение в много краища на нашата култура, особено в академичните среди) настоява за преработка на езика като инструмент за социална промяна (и контрол). В този модел самата култура се превръща в лъжовна и става инструмент на лъжата.

Езикът е дар Божий, единствено и само даден на човеците. В него има сила, която е свързана със самия творчески акт. В Битие Бог твори със слово. Това е средството, с което се молим, основното нещо, с което общуваме с другите. Думите са физически обекти, преминаващи от устата ни до ушите на другите. Докосваме се един друг с думи. Речта е направена да бъде достойна, за да послужи като жертва пред Бога. Традицията също така цени и мълчанието. Св. Игнатий Антиохийски казва: 

„Който притежава истината, словото на Иисуса, може да чуе дори и неговото мълчание“. 

А богословът Владимир Лоски добавя: „Способността да се чуе мълчанието на Иисус, казано от св. Игнатий на онези, които притежават Неговото слово, е повторение на призива на Христос към неговите ученици: „Който има уши да слуша, нека слуша“. Думите от Откровение съдържат и мълчание, което не може да бъде взето от ушите на тези, които са навън. Св. Василий се движи в същата посока, когато казва, в своя пасаж за традициите: „Съществува форма на мълчание, а именно неизвестността, използвана от Писанието, за да затрудни разбирането на учението, да принесе полза на читателите“. Това мълчание на Писанията не може да се отдели от тях: то се предава от Църквата с думите на Откровението, като единствено условие да тяхното приемане“. 

new-york-times-newspaper-1159719_960_720

Тази тишина, благоговението към думите и истината, която те разкриват, е почти загубена в нашата епоха. Православните често умножават „думите без знание в тях“ като част от един и същи културен стремеж за оформяне и контролиране. Нашата правилна задача към словото е, не да оформяме и контролираме, а да разкриваме. А това изисква преди всичко мълчание, та словото, което получим в това мълчание, наистина бъде чуто, възприето и въплътено в нас. В интерес на истината ако не живеете това, което говорите, тогава не знаете какво говорите. 

В нашата традиция има практика, при която човек отива при духовен старец и „моли за слово“. Тази среща най-често е много кратка. Това желание за слово не е желание за тълкуване, а за по-малко размишляване. Всъщност това въобще не е слово в онзи смисъл. 

Авва Теофил, дойде в Сцетис един ден. Събралите се там братя казали на Авва Памбо: „кажи нещо на архиепископа, за да може да бъде поучен“. Старецът им казал: „Ако той не бъде поучен от мълчанието ми, тогава няма да се поучи и от думите ми“.

Намерих този стих в Притчи Соломонови, който умело описва толкова много от нашия съвременен разговор:

„Умен човек, като се съди с глупав човек, сърди ли се, или се смее, – няма покой“ (Притч. 29: 9).

Ако няма тишина, сигурно е, че Христовото слово няма да бъде чуто.

Автор: Свещеник Стефан Фрийман

Източник: http://www.pravmir.com

Снимка: pixabay.com

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s