Изхвърлените хлябове като еманация на българското общество

44935166_2157881607569114_4689774674261835776_n - CopyСофия късно вечер. По Раковски движението е засилено предвид желанието на столичани да се приберат по-рано по домовете си и да си спестят вдишването на фините прахови частици. 

Човек се насочва към близък контейнер и изхвърля десетки хлябове. Те не са развалени, нямат плесен и мухъл и са годни за употреба. Пък дори и с лека плесен, може да минат за еко и полезни. „Малко пенецилин няма да ти навреди“, казват старите хора. А по Εвропата плащат луди пари да ядат сирене с мухъл, но това е друга тема. 

Историята с тези изхвърлени на боклука хлябове е съвсем реална. Тя се случва на „Раковски“ 61, а продукцията насъщен е изхвърлена от пекарната „Братя Хлебари“, която минава за една от модерните и качествени пекарни в София. Много хора я посещават, за да си вземат истински домашен хляб, като онзи, който ядяхме като деца. Същата пекарна обаче решава, че продукцията застоява и изхвърля на боклука годните хлябове. Коментарите в социалните мрежи породиха много спорове и дебати около разхищението на храни, особено през зимните месеци, когато има десетки хора на улицата и семейства в нужда. 

Най-върлите критици на пекарната бяха техните клиенти естествено. Но, ако излезем извън този случай и погледнем малко по-високо на цялата разиграла се ситуация, ще видим, че случаят с изхвърлените хлябове е еманация на цялото ни общество.

„Нито аз го ям, нито на кучето го давам“

казва една народна мисъл и показва именно егоизъм. Себичност, към която сме още по-разположени. Обществото ни достига до мисълта и желанието единствено и само за лична изгода и полза и изграждане на добра защита на личните и собствени интереси пред тези на обществото ни като цяло. Днес се характеризираме повече със себелюбието, нежели с милосърдието и добротата. 

Когато бях дете, ако изпуснех на земята къшей хляб, родителите ми ме заставяха да го вдигна и върна на масата, или пък да го прибера някъде, но не и да го тъпча или да го изхвърлям в кошчето за боклук. Най-често домашната котка или куче изяждаха тези късчета насъщен. Когато бях дете ме учеха, че да тъпчеш хляб е грях. Да го изхвърляш на боклука също. Затова, гледайки картината на хлябовете в контейнера, си мисля, че човеците, позволили си да го изхвърлят, имат различно разбиране от мен, както и от онова, на което са ме учили. Чували ли сте мисълта, че дом без хляб и сол е беден? Ако имаш в една къща хляб, означава, че няма да умреш от глад, а ако имаш и сол, то тогава не само, че няма да умреш от глад, но ще можеш да си и овкусиш скромната трапеза. За това и народната ни традиция е да посрещаме с хляб и сол. И, когато казваме насъщен, имаме предвид именно онова значение на думата, което говори за крайната необходимост. Да, за нас като народ хлябът е крайно необходим не само за бита и културата ни, но и за нашето оцеляване.

хляб-пекарна1

Може би и поради това тази картина възмути много хора. Но не забелязвате ли, че обществото ни все повече оскотява. Придобиваме безразличие към ценности, заради които нашите предци биха дали живота си. Не ценим това, което имаме. Завиждаме. Мразим се. Не желаем да работим заедно, предпочитайки собственото си его. И, ако трябва да перифразирам и да илюстрирам иначе нещата, ще кажа, че изхвърлените хлябове последваха съдбата на изхвърлените ни ценности, вяра, доброта, себежертвеност и най-вече – любов.

Изхвърляме всичко минало, за да приемем всичко ново.

Предпочитаме не да предадем на други нашето вече придобито знание, а да го изхвърлим като непотребно. Също както хлябовете, които можеха да бъдат раздадени на бедни хора, но не. Те бяха изхвърлени, за да не могат дори бездомните кучета да ги изядат. 

Обществото на изхвърлените хлябове, на отречените ценности, на забравената вяра, на потулената любов и на вече умрялата надежда. Тук надежда всяка оставете, казва Данте Алигери в своя Ад. И наистина надеждата ни започва да изостава подир хода на нашата забързаност да бъдем индивидиуласти и егоцентрици. Накрая ще я оставим вън, за да влезем в ада. Защото адът е преди всичко самота. Самота, на която не очакваме да ни осъдят, а сами предпочитаме да вземем. А това е крайно тъжно. 

За това картини като тази – на изхвърлените хлябове, все по-малко ще ни изненадват, все по-малко ще ни шокират и все по-малко ще ни възмущават, защото, загубиш ли усещането в това да направиш разликата между добродетел и грях, губиш себе си, загубваш своята чувствителност към доброто и лошото. И ставаш безчувствен. А безчувствието е проказата, която може да убие едно общество и един народ. 

Ангел Карадаков 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s