Преживяването на тайнството на Църквата като личен опит

  1. Преживяване и личен опит

1or23bЕклезиологията – науката за църквата – трябва да бъде тема с първостепенна важност в катахезическите училища и въобще в учението на Църквата. За съжаление, темата за Църквата – това, което днес наричаме еклезиология – не е важна съставка в обучението в катахезическите школи. Нашата младеж научава много малко относно това какво е Църквата и това – вероятно – води до липса на църковен усет и дори на църковно съзнание у сегашните православни, преминаващи през катахезическите училища. И затова – по мое мнение – е много важно на катахезическите курсове да се подчертава значението на Църквата.

Още една причина, правеща този въпрос много сериозен, е че Църквата е – преди всичко – място, където се преживява нашата вяра. Протестантството е създало други начини на преживяване на вярата, предимно индивидуалистически.

Православната Църква не знае друг начин на  преживяване на християнската вяра – по-подходящ от Църквата, от това да бъдеш член на Църквата.

Бидейки член на Църквата, човек истински преживява своята вяра като православен християнин, – и това е така, защото православието, за което напоследък особено много говорят, не е идеология.  Православието е  Църква, Община. Важно е не това, в какво вярва всеки като личност, а в какво вярва като член на Църквата. Накрая, тази тема е важна затова, защото трябва да се избавим от превзетостта, от грешната представа, че Църквата е само институт. Естествено, тя е и институт. Под  институт разбираме учреждение с определени правила и структура, действащо по установени принципи и закони, и т.н. Но Църквата не е само това и – бих казал – тя преди всичко не е това. Църквата е образ на битието, начин на съществуване на човека. Тази мисъл – вероятно – ще бъде изяснена по-нататък.

Но като начало бих искал да разгледам въпроса що е „преживяване“? Какво имаме предвид, когато казваме, че преживяваме нещо? Терминът „преживяване“ сега е придобил психологически и нравствен смисъл. Това е станало под влиянието на западната „философия на ценностите“ или – по-общо казано – под влияние на протестантското богословие и западната философия. Акцентът е бил поставян върху това, което човек чувства, и което изразява в действия, в своето нравствено поведение. Именно това обикновено се нарича преживяване, и така този термин е придобил нравствено, психологическо и всъщност индивидуалистическо значение. Терминът „преживяване“ по отношение на споменатата от мен философия на ценностите е исторически свързан – на първо място – с протестантския пиетизъм, който противопоставил на рационализма чувствено преживяване. Тоест за човека е свойствено да мисли, да размишлява, но когато умът, мисленето на човека става главна съставляваща на живота му, тогава имаме работа с рационализъм. Докато в пиетизма – напротив – чувственият, основан на преживявания подход към живота е свързан не толкова с ума, колкото със сърцето и волята на човека. Но – както се вижда от казаното – тези определения и възгледи върху преживяванията и опита са се оформили извън православния свят – предимно в протестантизма.  А как се възприема преживяването от православна гледна точка?

Първата съставляваща на православното възприятие на преживяването е това, което бихме нарекли личен опит – за разлика от простата логика или умствената настройка. Например, когато изричаме „Вярвам…“, както започва нашият Символ на вярата, можем да помислим две неща. Преди всичко, ние се подписваме под този Символ на вярата – приемаме всичко, което се утвърждава в него: т.е. че Бог е троичен, че Иисус Христос има две природи и всичко друго, за което говори нашата догматика, ние одобряваме всичко това и затова казваме, че сме православни християни. Второто, за което си струва да се помисли, е че всичко, което изповядваме като своя вяра, създава лична връзка и поражда лични обезателства. Изповядването на „Вярвам в Единия Бог“ може просто да означава, че приемаме монотеизма, но в аспекта на преживяването на вярата това е недостатъчно. Малко е да се говори, че приемаш идеята, че Бог е един – вместо представите на езичниците за много богове. Необходимо е да се иде по-далеч и да се помисли, че при произнасянето на думата „вярвам“ се създава нова връзка и ангажимент по отношение на Този, Когото наричаш „Един Бог“. С други думи, без лична връзка вярата в дадения случай е немислима. И така, вярата може да бъде просто приемане на логически постановки, което да не се съпътства с лични обезателства, да е без лична връзка. Тези гаранции и тази връзка – лична връзка – отличаваща преживяваната вяра от умствената вяра, характеризират това, което в православните представи наричаме преживяване. Това е едната съставка на православното разбиране за преживяване.

Втората съставка също е много важна – това е общественият опит, за разлика от личния опит. Едно е, когато произнасяш „вярвам“ като отделен вярващ – дори с признаване на личните обезателства, за които говорихме, насаме със себе си (у дома, на път, на работа), и друго – когато  произнасяш Символа на вярата като член на общината, изповядаш го с другите, когато вярата те свързва и с другите, а не лично само с Бога. Достигането на такъв род преживяване на вярата предполага очистване, очистване от страстите, от всички страсти, защото коренът и сърцевината на всички страсти са в индивидуализма и егоцентризма. За да може човек да се очисти и да може да каже, че има обществена опитност във вярата, той непременно трябва да се очисти от тези страсти, свързващи го повече със самия себе си, отколкото с другите и с Този, Който в пряк смисъл е Друг, с Бога.

Това очистване е отрицателната страна на обществения опит. Положителната му страна е встъпване в цяла система отношения – не егоцентрична, а богоцентрична. Не е достатъчно просто да заявиш, че се освобождаваш от индивидуализма и от страстите, произтичащи от егоцентризма, необходимо е да направиш реална крачка, която бихме назовали крачка на любов – т.е. да свържем себе си лично с другите и с Бога.

При такива условия преживяването на вярата води човека в света на Църквата.

Но какво е Църква и как се преживява тя? Ако сме съгласни да се избавим от представата, че Църквата просто е някакъв институт, и се проникнем с разбирането, че тя е образ на битието, то ни остава само малко да се задържим тук, за да осветим в някаква степен тази голяма и сложна тема.

  1. Преживяването на тайнството на Църквата в Кръщението

Какво имаме предвид, когато казваме, че Църквата е някакъв образ на битието, в какво се състои той?

dscf8087_ful_res_sait_landscape.534x0-is

Снимка: Рилски манастир

Първото, което бих искал да отбележа, е че Църквата е Майка, а майката – както е известно – ражда деца. Раждането, появата на нови личности, на нови ипостаси – това се случва всеки път, когато някой става член на Църквата в тайнството на Кръщението. Може много да се каже за светото Кръщение, но някои неща, за които обикновено не говорим, тук са най-съществени. Кръщението предполага някакво умиране и някакво раждане – умиране на ветхия човек и раждане на новия. Но какво е ветхият човек? Просто за нравствен въпрос ли става дума – т.е. за изменяне и подобряване на поведението на човека? И ако поведението се е променило, означава ли това, че се е появил нов човек, че човекът се е родил отново? Често тук и спираме, и така се потвърждава това, което казах в началото по отношение на протестантското влияние в разбирането от наша страна на преживяването на вярата.

Обаче въпросът за умирането на ветхия човек не е нравствен, а онтологичен аспект.

Защото проблемът за нашето биологично раждане не се заключава просто в това, че то изначално залага грях в нашето съществувание (както казва псалмопевецът, „в грях ме роди майка ми“), не само в това, че носим в себе си т.нар. първороден грях, а в това, че получаваме тленно битие и се раждаме тленни същества. А това значи, че животът след биологичното раждане – по законите на биологията и природата – неизбежно води към смърт. Следователно новият човек – този, който трябва да се появи в резултат на пре-раждане, трябва да бъде човек, живеещ вечно, в когото просто няма да има тленно битие, дадено ни в биологичното раждане. Църквата и Кръщението стават материя, която – за разлика от обикновената материя – ражда безсмъртни деца.

Така в Кръщението имаме – може да се каже – първото преживяване на Църквата. Ако се запитаме кога за пръв път сме преживели тайнството на Църквата, отговорът ще е: при Кръщението. Тогава разкъсваме връзките си със смъртта и придобиваме живот, неограничен от биологическите закони, от законите на смъртта. Затова при Кръщението имаме коренно изменение на човека, което не може да се обясни просто от нравствена гледна точка – т.е. като промяна в поведението, защото както и да се променя човек, поведението му все ще си остане  тленно. Затова и извън Църквата може да се намерят хора, постигащи добродетели и промяна в поведението, но неспособни да се избавят от веригите на смъртта. И така, обръщането по време на Кръщението, което символически и обредно извършва желаещият да приеме Кръщение след отричането от Сатаната, когато го обръщаме от запад на изток – това е обрат от царството на тъмата и смъртта към царството на светлината и живота.

Затова Кръщението означава и освобождаване от всичко, с което в миналото е бил свързан човекът.

И даже ако става дума за дете, при което няма проблема с нравственото поведение – като при възрастните, Кръщението и за него е ново раждане, защото и то има тленността, за която току-що говорихме. Ако става дума за възрастен, то при Кръщението се задраскват всичките му предходни грехове, и така се осъществява решителен обрат към нова личност, която се ориентира вече не според това, какъв е бил човекът в предишния си живот, а според това какви иска да ни види Бог във вечността. Така  Кръщението се преживява като обрат, завой от това, което сме били в миналото, към това, което следва да сме в бъдеще.

Но  Кръщението си има и друга съставка. Това не е просто смърт по отношение на миналото, което се изпразва от съдържание, но и възкръсване в един нов живот, който се изразява – и това е важен момент, който често пренебрегваме – в нашето съединяване с Тялото на Църквата. Няма  Кръщение, което да не се съпровожда от влизане в Тялото на Църквата. Когато св. апостол Павел пише, че в Кръщението умираме  с Христа и се въздигаме, за да се съединим с Тялото Христово, това практически означава влизане в обществото на Църквата. А това означава, че отношенията, определящи нашето битие, вече няма да са биологични, наследени при първото ни раждане, а еклезиологични – които ни дава Църквата. Ето характерен пример. Нека си спомним как в Евангелието неколкократно се споменава повелята на Господа, Който казва, че отсега нататък ваш отец ще е не родният ви баща, а Отецът, „Който е на небесата“ („и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата“ – Мат. 23:9).  Всичко това произтича от опита на Кръщението, от опитността от влизането в друга, небиологическа система на отношения.

Именно оттук сега произтича ипостасът – новата личност на вярващия.

Нека сега поясним нещо с литургически характер. За нас, православните, е много важно утвърждението, че Кръщението, миропомазването и Божествената Евхаристия съставят единно и неделимо литургическо цяло – в същото време, когато на Запад – и у католиците, и у протестантите – тези три тайнства са литургически разделени, тъй като Кръщението, миропомазването и Божествената Евхаристия са с паузи помежду им поради различни практически съображения (те смятат, че например детето следва първо да порасне, за да разбира какво става, и чак тогава да пристъпва към тайнства). За нас тези критерии нямат значение – напротив, ние знаем, че настъпва онтологическа промяна, че човек е длъжен да встъпи в нови отношения със света.

Невъзможно е за човека да е кръстен и да си остане непричастен към преживяването на църковната община, и затова Кръщението едновременно означава и влизане в църковната община, и приобщаване към  Божествената Евхаристия.

Това, че днес се върши Кръщаване вън от Божествената Евхаристия, или че даваме Божествено Причастие на кръщавания отделно, вън от църковното общество, е продиктувано от необходимостта да са реши проблемът, което – в крайна сметка – запазва единството на тези три тайнства. Така или иначе, правилният порядък е извършване на Кръщението на Божествената Евхаристия, за да може общината веднага да приеме новия си член, който става и член на Църквата.

  1. Евхаристийното преживяване на тайнството на Църквата

Prichastie-1

Освен Кръщението, за което говорихме до този момент, Църквата се преживява и като предвкусване на Царството Божие т.е. на отношенията с живота, а не със смъртта. Защото смъртта – да не забравяме това – е вложена в човека още от биологичното му раждане. И обратното – с новото си раждане, Кръщението, човек получава живот, произтичащ от Божествената Евхаристия. Та нали преживяващият Църквата в тайнството на Кръщението не може да не я преживее едновременно и като евхаристийна реалност. Най-важно по отношение на евхаристийното преживяване на Църквата е, че човек сега встъпва в нови отношения с другите хора и въобще със света, чийто център е Христос. В центъра на тези отношения е Тялото на Този, Който е победил смъртта, и тази победа над смъртта, принадлежаща на възкръсналия Христос, е източник на живот за всички членове на Църквата. Такава „евхаристийност“ на Божествената Евхаристия отличава този опит от всеки друг опит на вярващия и въобще на всеки човек. Няма нищо толкова христоцентрично, както Божествената Евхаристия.

Никакъв друг опит на вярващия няма такава непосредствена връзка с телесното явяване на възкръсналия Христос.

Друга важна особеност на опита на Божествената Евхаристия се състои в това, че връзката на човека с Бога преминава през други хора. Не е трудно да се създадат отношения с Бога, пренебрегващи ближния, отделящи го. Това е опасно състояние, в което човек лесно попада при липса на евхаристиен опит. Но и при наличие на такъв опит нерядко се прокрадва пиетическа индивидуализация. Често може да се види вярващ, идващ на Божествена Литургия и отделящ се от другите, от останалото Тяло на Църквата, като че ли, за да се помоли по-добре – макар да му е по-удобно да го стори у дома си.

На Божествена Литургия отиваме не за да се молим отделно, а за да се помолим заедно с другите – като община.

И така, трябва постоянно да осъзнаваме, че стоящият до нас е член на същото това Тяло, и че посредством общението с него общуваме със Самия Бог.

Впрочем евхаристийният опит има още една особеност – той е йерархичен. Тази особеност се заключава в съществуването на различни служения, всяко от които преобразява бъдещото – Царство Божие по свой особен начин, неповторим у другите. Това разнообразие прави всички служения в Църквата различни, потвърждавайки словата на св. апостол Павел в 12-та глава на първото Послание към коринтяни (много важна еклезиологическа глава!), където той анализира понятието Тяло на Църквата. Там той казва, че тялото се състои от глава, ръце, нозе, при което всеки член върши служение, което никой друг член не може да изпълни. И затова всички членове са длъжни да признават – първо – важността на другия член, и второ – своеобразието на другия.

И така, човек преживява „грядущето“ – бъдещото – Царство Божие на Божествената Евхаристия. Там той има пред себе си образа на свършека на земното време, присъстващ на Литургията – на православната  Литургия, която единствена изобразява бъдещето, изобразява  Царството Божие. 

На Литургията вече преживяваме Царството Божие като някакво откровение относно бъдещото състояние на нещата.

Затова ние, православните, преживяваме Църквата така, че често съблазняваме с това иноверците. Например нашата Църква и Божествената Евхаристия се отличават с особена тържественост: много светлина, блестящи одежди, прекрасно пеене, великолепни икони, красиви цветове. Всичко това служи на една цел – да изобрази за нас Царството Божие и да ни подтикне да се молим за неговото постигане. Така ние правим голяма грешка, когато по разни причини – често поради неправилно разбиране на смиреномъдрието и лъжовната простота – опростяваме всичко това и лишаваме Литургията от тържествеността, с която Църквата украсява Божествената Евхаристия в продължение на много векове. И така, преживявайки Божествената Евхаристия като христоцентрично Събрание и като образ на Царството Божие – т.е. като събрание на всички около Личността на Христа, православният вярващ придобива особено уважение, благоговение и почит към служителите на Църквата, към тези, които са прообраз на бъдещето. И особено към този, който сам изобразява Христа – към епископа, който е преди всичко предстоятел на Евхаристийното събрание. Предполагам, че древният обичай на нашия църковен народ да въздава особено почитание на служителите на Църквата – на първо място на епископа, а след това на презвитерите и на дяконите, е съществена част на това, което наричаме „преживяване на тайнствата на Църквата“. И именно на това следва да учим децата си и всички членове на Църквата като съществена част на нашата вяра.

  1. Изводи

Завършвайки, бих искал като обобщение накратко да изброя някои конкретни начини, по които ние, православните християни, преживяваме тайнството на Църквата.

  1. От всичко казано е видно, че Църквата се преживява най-вече в тайнствата – преди всичко в Кръщението и в Божествената Евхаристия. Другите тайнства са продължение на Божествената Евхаристия и са били свързани обредно с нея още в древната Църква.
  2. Църквата се преживява като място за очистване от страстите, коренящи се в егоизма и основани на заблудата, че същинският живот ще да е биологичният живот и всичко свързано с него. Всички страсти имат свои характерни особености. Така в Църквата се изцелява от страстите – изцелява се в положителен смисъл – т.е. не само се избавя от страстите, но и ги замества с преживяване на любов – с това, което преп. Максим Изповедник нарича „отношения на любов“. И в крайна сметка Църквата е образ на битието, защото тя е Тайнството на Любовта – тайнство, в което положително преживяваме свобода от страстите.
  3. Преживяването на тайнствата на Църквата – макар да има място преди всичко в тайнствата – се разпространява и отвъд пределите на тайнствата – върху живота на вярващия вън от тайнствата, върху отношенията му с другите, върху отношенията му с материалния свят. Доколкото тайнствата, както казахме, ни дават образ на Царството Божие, то използваме този образ като критерий в своя живот – всяко дело, всяко решение, всяко начинание в нашия живот се съизмерва сега с образа на бъдещето, с образа на Царството Божие. Така се появява – може да се каже така – постоянно осъзнаване на своята недостатъчност, невъзможност да се отъждестви образът, откриващ се в тайнствата, с реалността на всекидневния ни живот. Това осъзнаване на несъответствието на това, което получаваме в тайнствата, с това, което сме в всекидневния си живот, ражда преживяването на покаянието, а покаянието е именно това, което винаги ще ни удържа в правилни отношения с Църквата (тъй като Църквата се състои от грешници – и това е трудно да се разбере от човек, който не се кае). Такова съпоставяне ни довежда до истинско покаяние и смирение, и така тайнството на Църквата се преживява като тайнство на покаянието, тайнство на искреното смирение. Тъй като всички ние, без изключение разбираме – кой повече, кой по-малко – своята неспособност да отъждествим образа и опита на тайнствата със своя всекидневен живот – и затова не съдим другите, не ги осъждаме, но се каем и ги обичаме със смирение. Следва да разглеждаме всичко това не като заповеди – макар, разбира се, да са заповеди – а като следствие на опита, получаван от нас в тайнствата на Църквата. Тайнствата на Църквата за нас са есхатология, съвършенство, и така ни дават критерий, по който можем да съдим за своя всекидневен живот. Така Църквата във всеки миг се преживява като свобода от лъжи, измама, самоизмама, егоизъм, индивидуализъм и накрая – от тление и смърт. При което от страна на вярващия това предполага постоянна борба, постоянна трезвост.

Това са само някои мисли относно начините, по които се преживява тайнството на Църквата. Разбира се, преживяването на тайнството на Църквата е обширна тема, за чието правилно разбиране – като при всички подобни теми – се изисква съответстващ опит. Но аз предполагам, че опитът, на който следва винаги да се опираме при обучението на вярващите от нашата Църква – това е същият този опит, който те сами получават чрез участието си в тайнствата, да не говорим за това, че всички знаем за какво говорим, когато обсъждаме подобни неща.

Както пише св. Николай Кавасила: „Църквата се свидетелства в тайнствата“. Следователно, тайнствата са най-добрият начин нашите собствени преживявания да се направят тайнство на Църквата – не само по време на тяхното извършване, но и извън него, във всекидневния ни живот.

Митрополит Йоан Зизиулас

Превод: Димитър Банков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s